♥ Животът като игра  Можеш да мислиш и да искаш

♥ Животът като игра 

Можеш да мислиш и да искаш да се промениш, колкото си искаш. Промените настъпват единствено тогава, когато чувстваш, че започваш да се променяш. На равнището на мислите измененията са невъзможни. Ако не претопиш мисълта в усеща, в никакъв случай няма да можеш да се промениш. След това разбрах за какво. Защото полевата конструкция ще издържи на всички промени. В нея е по-високо равнището на единение, тя е по- мека и по-пластична, а физическата конструкция просто ще се унищожи. Мислите ни са свързани с тялото, а тялото има граници на смяна, на промяна. Когато включваме повърхностните страсти и телесното схващане, ние като попови лъжички се суетим в чаша с вода и не виждаме никакви резултати. Истинската промяна протича на равнището на подсъзнанието. Там се намират нашите привички, рефлекси и инстинкти. Входът в подсъзнанието става посредством страстите, посредством мисли е рисково да се влиза там. 

Тогава разбрах за какво мнозина пациенти демонстрират слаби резултати. Вече епохи се повтаря и за всички е станало традиционно определението homo sapiens - човек мислещ, рационален. Този термин не просто символизира разликата сред индивида и животното, той е станал знак на индивида като цяло. Но нали и основният симптом на дявола може да бъде изразен със същата дума! При ангела преди всичко е любовта, при дявола - мисълта. Затова същинското определение за индивида е „ човек обичащ “. Значи би трябвало да си се представяш и да се усещаш любящ, би трябвало да се усещаш прощаващ, би трябвало да усещаш в себе си Божественото. Трябва да се виждаш възпитаващ другите и обичащ ги. Във всяка болежка, премеждия и обиди непрестанно да се чувстваш обичащ. 

С какво действителният живот се отличава от играта? 

Във всяка игра ние знаем разпоредбите и знаем задачата й. В играта наричана живот ние не знаем разпоредбите, по тази причина ги нарушаваме и изпадаме от играта. Макар че в действителност тези правила ги има. Животът съществува по същите правила, както и Вселената. Значи, излизайки от Твореца, тя също по този начин би трябвало да се върне при Него. И смисълът на живота е в постигането на Божественото. Как се случва това е изложено в десетте заповеди. В какво е смисълът на всяка игра? В това мисълта да бъде превърната в усеща. Замисля се игра, основават се правила, и след това всичко това се осъществя в усеща и придвижвания. 

За да стане мисълта, желанието обстановка, е необходим медиатор. Такъв медиатор са страстите и възприятията. Колкото е по-висок интензитетът на възприятията ни, толкоз е по-голямо възприятието на наслада. Радостта и енергийното отдаване са тясно свързани, тъй като едно от основните правила на играта е да се радваме. Висшата форма на насладата е любовта. Не инцидентно апостолът е споделил: „ Винаги се радвайте “. Унинието е отвод от сила и от обич. Ако в играта няма наслада, тя престава да бъде игра. В индивида не настъпват промени. Изчезва вторият основен принцип на играта - измененията. 

Когато играеш и се радваш, всяка информация се възприема и трансформира в страст доста бързо. За да възприемеш нова информация, би трябвало да се промениш, а за това е нужна радостна страст, тъй като тя носи в себе си огромна сила, нужна за трансформацията и усвояването на новото. И в случай че човек се отнася към живота като към игра, в случай че има възприятие за комизъм, т.е. умее да се радва там, където нормално се огорчават, опциите му да бъде здрав и богат внезапно се покачват. Разбира се, преди всичко подразбирам благосъстоянията на душата. Душата не умееща да се радва, обеднява откъм обич. В момента, в който внезапно разберем, че животът е игра, ние преставаме да подвластен от него. Играта може да свърши във всеки един миг, а ние ще останем отвън нея. Значи ние не би трябвало да бъдем плебеи на тази игра. И не би трябвало да забравяме, че основните условия на тази игра са любовта и насладата. 

Затова и съществува театърът. На сцената се разпростира игра, наричана живот, и всички събития и обстановки в тази игра пораждат от възприятията, които се основават от актьорите. Драматургът основава пиеса, в която концепцията се трансформира в въображаеми облици и обстановки. След това този развой се повтаря. При режисьора концепцията става облик, насища се с сила и става предметна. След това идва третият кръг, когато актьорите на сцената посредством възприятията си основават действителни обстановки. В пиесата основното е концепцията. В режисурата основното са страстите. При артиста основното е действителното деяние. 

Защо Шекспир е казвал: „ Светът е сцена и всички ние сме артисти “? Защото животът и театърът се подчиняват на правилото на играта. Първият подтик е първичния план. Той се осъществя изначало на тъничък проект, а по-късно на външен, физически. В началото бе словото. Вселената е зародила от първичния план на Твореца, осъществила се е на тъничък, нравствен проект, а по-късно се е трансформирала в веществен. Когато фенът гледа спектакъла, той би трябвало да трансферира всички дейности и събития в областта на страстите, т.е. от артиста той би трябвало да стигне до режисьора. Всички страсти би трябвало да се слеят в една точка, в един облик, в първичен план. Това е изблик на възприятието на обич. В театъра това се назовава катарзис. И тогава времевият цикъл се възвръща изцяло. Веригата драматург-идея, режисьор-чувства, актьор-спектакъл минават във втората половина от кръга: зрител-спектакъл, зрител-постановка, зрител-пиеса, концепция и катарзис, възприятие на обич. Без изблик на обич и сила не може да се появи същинска концепция и пиеса. 

Както Вселената се ражда от изблик на обич и сила, по този начин се раждат и животът, и спектакълът. И всички тези три игри, наричани театър, живот и Вселена, би трябвало да се върнат назад в любовта. 

Христос е споделил: „ Бъдете като децата “. Детето има най-вече обич и сила, то би трябвало непрекъснато да се трансформира и да опознава света, и животът му е непрекъсната игра, където всичко непрестанно се трансформира и където би трябвало непрестанно да се радваш. Главното е да схванеш, че възприятието на наслада преди всичко би трябвало да е ориентирано към любовта и към Бог, а не към тялото и желанията му. Във всяка игра основната наслада е обвързвана не със самата игра, а с това какво човек получава от играта. И тогава играта свършва, а човек продължава да се радва. Когато приключва или се унищожава играта наричана живот, ние би трябвало да си тръгваме от този театър с възприятие на обич и наслада. Животът и всички събития, протичащи се в него, са мотив, средство за обич. 

Всяка игра е мъничък модел на Вселената. И щом животът е игра, значи всички събития в него са свързани. Ако в спектакъла на стената виси пушка, значи тя би трябвало да гръмне, и този, който е подготвен да усети вътрешната връзка сред всички събития, по-лесно се ориентира в играта, наричана живот.

Избрано от: „ Диагностика на кармата “, Книга 12, Сергей Лазарев, изд. „ Станпрес “, 2007 година
Снимка: FB Сергей Николаевич Лазарев